изнемогвам с всяко следващо стъпало.
Всяка чужда дума спор е.
Торнадото далеч ме е отвяло.
Не желая да преследвам онзи облак,
дето ми се е надвисил над главата.
Сякаш тъй притискащо е-анджак,
светна крушка ярко в тъмнината.
Изведнъж обаче някак се оказа,
че не се катеря, ами съм съвсем статична.
Облакът сърцето ми с дъжд премаза
в тишина отекваща и акустична.
Онова отгоре, дето все ми пречи
заслепява ме, слуха ми притъпява.
Тихичко промъква се, клетви ми пелтечи
и да ме завихри в паяжината си успява.
Качвам се! Успях да се усмихна леко,
само за секунда, докато когато
с кофи и легени- толкова изкусно, меко
ми изсипа кал в пазвичката, на богато.
И сред пушекът на прашните разколебавания,
уж се вижда светлина, ръка протягам.
Ала игнорирани са мойте позовавания.
Сбогом, стълбо. Всъщност падам.