И отново все се връщам, там, където разцъфтял е карамфилът мамин. Слушам вятърът как дъх на бор довял е.   Липсва ми. И лятото минава пред очите ми, синеещо и светло. Съзерцавам окосената морава и дочувам в тишината горско ехо.   С магнитни сили е обременена зеленеещата се, подкастрена кайсия. Щом я видя, все залепвам се за нея, търся с поглед все да я открия...   И мечтая си да завали дъжд,  който да навдигне пара от асфалта. Нека замирише и на шир и длъж, да раздвижи ни сърцата в телата.   И на късове откъсната тъга се пилеят спомени за двадесет и пет отминали лета- като това, еволюирали в зима, студ и лед.   Хиляди въздишки как ли да спася, съхранили в себе си метаморфози- как пораснах след поредната игра, в детство, през което колело ме вози.   Все ще гледам към небето нощем през прозореца на ниската ми стая. То усмихва се,  понастоящем, гледало ме как напред-назад блуждая.   Все мирише ми на падане и рани, на обелените колене и гоненица в девет, и на джанките откраднати, богоизбрани, и на сърцебиене от обич с детски шемет.   Лято подир лято. Колко се променям! То ми е свидетел-сигурно се смее! Спомени с други всеки път заменям. Грабвам облак пухкав. Той за мен Едем е.