изнемогвам с всяко следващо стъпало.

Всяка чужда дума спор е.

Торнадото далеч ме е отвяло.

Не желая да преследвам онзи облак,

дето ми се е надвисил над главата.

Сякаш тъй притискащо е-анджак,

светна крушка ярко в тъмнината.

Изведнъж обаче някак се оказа,

че не се катеря, ами съм съвсем статична.

Облакът сърцето ми с дъжд премаза

в тишина отекваща и акустична.

Онова отгоре, дето все ми пречи

заслепява ме, слуха ми притъпява.

Тихичко промъква се, клетви ми пелтечи

и да ме завихри в паяжината си успява.

Качвам се! Успях да се усмихна леко,

само за секунда, докато когато

с кофи и легени- толкова изкусно, меко

ми изсипа кал в пазвичката, на богато.

И сред пушекът на прашните разколебавания,

уж се вижда светлина, ръка протягам.

Ала игнорирани са мойте позовавания.

Сбогом, стълбо. Всъщност падам.